Добър вечер.
Аз не съм ваща леля,нито на баба Злата шурея.Живея на една малка уличка и колкото да ми се иска съвсем не на последния етаж,в една мансарда точно под небето.
Квартирата.....онова място,което обичам да мразя и мразя да обичам.Онова място,което все има едно и също име-квартира,а всяка година е различно.И нито една досега не е успявала да побере всичкия ми багаж.На тавана на тази има два сака с книги,които сигурно никога няма да прочета,колкото и да ми се иска.Има и буркани....някога пълни,изпратени с най-голяма обич и сърдешни чувства от мама,сега стоят захвърлени в кашони и си очакват края.
Но не за това ми се говори сега.Вече няколко часа слушам една и съща песен и се чудя кога ли ще ми омръзне.Чудя се и дали това,което си пиша тук е моето "вътре" или просто искам и другите да ме прочетат.Но най-много си мисля за това колко лесно взимаме решенията,които взимаме,какво ни струват те и проментите,които правим със себе си,живота си,този на нашите близки.Сменям работата си....не,не я сменям...напускам я.Смела ли съм или безотговорна?Дали не съм глезла и просто се опитвам да убедя себе си колко съм уморена от това да нямам време за нищо?Ето пак го правя..........Иска ми се да бъда малко по-себе си,а не продукт на ежедневностите.Ето го и най-големия проблем на съвремието ни.Трудно ли ни е да се запазим или просто е неизбежно да не се променим под влияние на работата и рутината.Или някои сме слаби и се даваме и ни оттърва да се тръшкаме и да си казваме колко сме онеправдани.Аз рискувах,но не мога да кажа,че съм смела,защото не съм.И защото утре пак няма да имам пари и мама ще прати по рейса някой друг буркан с лютеница,ще се наям,да,но вечерта ще искам да изляза,да се фръцна в новите дънки и да си въобразявам как всички само мене гледат...о,каква заблуда!И ще осъзная,че колкото и да са ми важни лекциите(понеже това ми е оправаданието с главно О)трябва и да се яде...ъъ...излиза.Ами утре ще ми се прииска да си купя някоя книга....забележете,не парцал,а КНИГА...и какво ще правя.Ще се осмуквам пред книжарницата като гладно циганче пред баничарница.И сега си представете мен,манифестираща на първомайски парад вдигнала гордо лозунга(ударението е на у-то!!!)"Да живей трудъ!".Мммда..така е.Не съм го казала аз,а някой по-умен от мен-Който не работи не трябва да яде.Така че колкото и съсипана да съм,колкото и да ми е писнало да ми е сиво,ще трябва да се трудя,защото майка ми колкото и хубаво да готви,нямам къде да слагам бурканите,защото двата сака са пълни с книги и са на тавана.
Иска ми се вече да не казвам,че съм уморена.И си обещавам,че няма да има повече такива пълни с отчаяние блогове!Пзживьом увидим....са казали китайците....